Кулинарни факти

Някои рецепти са свързани с интересни истории и личности. В тази страница ще разберем как са възникнали класическите кулинарни шедьоври и кой ги е създал, така че да можем днес да им се наслаждаваме.

Торта "Сахер"


Торта Сахер (на немски: Sachertorte) е сладкарско изделие, шоколадова торта, изобретена от австрийския сладкар Франц Сахер. Тортата се явява типичен десерт от виенската кухня и е една от най-популярните торти в света.
Още в началото на XVIII век може да се открие рецептата за тази торта, в книгите с рецепти на австрийската кухня, като по-късно в други подобни книги започва да се споменава за подобна торта, но покрита с шоколадова глазура.
През 1832 г. министъра на външните работи Клеменс фон Метерних нарежда на своя сладкар да създаде за него и неговите високопоставени гости необичаен десерт. Тъй като по това време главния сладкар е болен, желанието на високопоставената персона е изработена от 16-годишния сладкар Франц Сахер (1816 - 1907), който е стажант по сладкарство в придворната кухня. Така приготвеният сладкиш, представлява шоколадова торта, която се харесва много на гостите, и която става една от най-популярните торти и в днешни дни.
След като завършва своето обучение Ф. Сахер работи като сладкар на други аристократи в Братислава и Будапеща. През 1848 година се завръща във Виена,където открива собствен магазин за продажба на вино и деликатеси. Най-големият син на Сахер, Едуард Сахер, получава образование при авторитетният виенски сладкар Кристоф Демел. Едуард прави няколко промени в рецептата за торта на известния си баща. Тортата Сахер първоначално се продава в сладкарницата на Демел, а от 1876 година и в основаният от Едуард Хотел Сахер. От този момент тортата се явява един от най-популярните десерти в австрийската кухня.
Източник и снимка



Пица "Маргарита"

Това е може би най-семплата пица, но въпреки това тя съчетава тази семплост с интересна кралска история.
През 1889 г.  Маргарита Савойска, съпруга на италианския крал Умберто били на пътуване в Неапол. Кралицата пожелала да опита неаполитанска пица. В кралския двор извикали Рафаело Еспозито, собственик на най-добрата неаполитанска пицария и той поднесъл на кралицата три вида пица. Кралицата харесала най-много тази, която била приготвена с моцарела, домати и босилек, символизираща цветовете на италианското знаме. Готвачът я нарекъл Маргарита в чест на кралицата.


Мелба


Този десерт, който консумираме най-често през лятото, е създаден преди 120 години.
През 1892 г. австралийската оперна певица Нели Мелба гостувала в Лондон и изпълнила на сцената на Ковънт Гардън операта на Вагнер "Лоенгрин". Всъщност истинското име на оперната прима е Хелън Мичъл, а сценичният й псевдоним Мелба произхожда от името на родния й град Мелбърн. За да отпразнуват нейния триумф, херцогът на Орлиан дал прием. Специално за този случай френският готвач Огюст Ескофие създал специален десерт, посветен на Нели Мелба, която останала възхитена от нежния вкус на ванилов сладолед, гарниран с праскови и малини. Десертът бил наречен "Праскова Мелба" и се превърнал в кулинарен шедьовър по целия свят.



Салата "Оливие"


Популярна е в много страни, макар и не винаги под същото име. В България е известна като "Руска салата", докато в Русия я наричат "Оливие" или "Френска салата". Във Франция е по-известна като "Пиемонтска" (но вместо грах съдържа домати).
Оригиналната версия на салатата била изработена през 1860 г. от Люсиен Оливие, главен готвач в ресторант "Ермитраж", един от московските най-реномирани ресторанти. Салатата на Оливие бързо станала популярна сред посетителите на ресторанта. Точната рецепта и по-точно тази на дресинга била ревниво пазена тайна. Знае се, че салатата била приготвяна от месо от фазан, телешки език, хайвер, зелена салата, раци, кисели краставички, варени яйца. Според други източници имало и трюфели, риба, пушена патица, но със сигурност нямала картофи, които днес са основната съставка на салатата. Към края на 19 век един от помощник -готвачите на Оливие - Иван Иванов направил опит да открадне рецептата за салатата. Докато приготвял дреснига, Оловие бил внезапно повикан по спешност. Възползвайки се от ситуацията, Иванов се промъкнал в кухнята и видял съставките, които използва Оливие за дресинга, както и точните им количества. След това Иванов отишъл да работи като главен готвач в ресторант "Москва". Там той подозрително започнал да предлага салата, подобна на тази на Оливие, но под името "Столична салата". Дресингът на тази салата бил с по-ниско качество - все пак нещо в салата на Иванов "липсвало. Точните пропорции на оригиналния дресинг така и не станали известени.
През 1905 г. ресторант "Ермитраж" бил затворен и семейство Оливие напуснало Русия. Затова в негова чест салатата станала известна като "Оливие". С времето популярността й растяла, но тъй като голяма част от съставките й били рядкост, други скъпи или сезонни, постепенно тези съставки били изместени от по-обикновени и достъпни. Така се стигнало до днешната версия на руската салата. Източник: Уикипедия


Лазаня



 Родоначалник на това любимо на мнозина ястие е кръглата питка от хлебно тесто. Такива питки пекли гърците и ги наричали “лаганон”. Римляните заимствали от гърците хляба и започнали да го режат на ивици, които наричали “лагани” (мн. ч. на “лаганон”). Досега в някои области на Италия (Калабрия, например) широката плоска паста, известна по цял свят като талятеле, я наричат “лагана”. Според друга етимологична версия думата “лазаня” произлиза от гръцкото “лазанон”, което в превод означава “кахлена пещ”. Римляните заимствали тази дума, като я превърнали в “лазанум”, с която наричали посудата, в която приготвяли “предците” на лазанята. Постепенно наименованието на съдовете преминало и върху самото ястие. Така на бял свят се появила лазанята. Първото писмено споменаване на италианската рецепта е открито в анонимен ръкопис от XIV век, намерен в покрайнините на Неапол. Ръкописът получил наименованието Liber de coquina (Кулинарна книга). Според тази рецепта, в средните векове лазанята се приготвяла по следния начин: сварявали се във вряща вода листа от тесто, между които се нареждали накълцани подправки и настърган кашкавал.


"Наполеон"

Този десерт е известен по цял свят. Но колкото е голяма популярността му, толкова неясен остава въпроса за неговите произход и име.
Французите го наричат Мил - Фьой, което в превод на български означава "хиляда листа".
Истинският произход на този специалитет и до ден днешен не е известен. Във френската кухня десертът е познат още от 1651 г. , когато Франсоа Пиер Ла Варен го описва в своята кулинарна книга. Доста по-късно, в началото на XIX  век, специалитет е популяризиран от прочутия майстор на кулинарни шедьоври Мари-Антоан Карем под името "a la Napolitain", т.е. "по неаполитански". Постепенно французите променят изговарянето му и то се превръща в "Наполеон".
Според някои източници десертът идва от Неапол, където приготвянето на десерти от няколко пласта тънки кори било много популярно. Специалистите смятат, че дотам пък е стигнал като наследник на гръцките "φιλλο", т. е. сладкиши с тънки кори.
Няма доказателства, които да сочат, че десертът има някаква връзка с прочутия Наполеон Бонапарт, но затова пък са измислени доста истории за произхода му. Една от тях разказва за посещението на Наполеон в Дания. Тогава дворцовият сладкар приготвил в чест на императора сладкиш, който накарал Наполеон "да си оближе пръстите". Той помолил за рецептата и след като я получил, заповядал собственият му готвач да му я приготвя почти всеки ден.
Колкото и неяснота да има около произхода на този десерт, едно се знае със сигурност - вкусът на този сладкиш е фантастичен и неповторим.
Източник

Мъфини


Историята на мъфините тръгва от Великобритания. Откога английските домакини правят кексчета, които по размер се побират на една човешка длан и са предназначени вероятно за типичния английски чаен ритуал, не е ясно. От средата на 20-век мъфините напускат домашната кухня и започват да се предлагат в заведения – кафенета и ресторанти, от американски и английски фирми. През 70-те и 80-те години на 20-век, мъфините вече не са това, което са били през 50-те и 60-те години, а приготвянето им се подчинява на нови стандарти.
Има два вида мъфини – английски и американски. Според някои източници думата "мъфин" произлиза от френската дума mufflet, която означава мек хляб.

Източник 

 Палачинки 



Повечето национални кухни имат някакъв свой вариант на палачинки, приготвени от рядко (втасало или не) тесто, забъркано с мляко, брашно и яйца и изпържени в тиган или друг подходящ съд, какъвто е и старинният български глинен сач например.
В Русия аналог на палачинките са блините, у нас в миналото са ги наричали катми, тиганици и мерудници. Англичаните ги наричат pancake (пенкейк), в Мексико са познати като тортили и ги правят от царевично брашно. Срещат се също в китайската и други азиатски кухни. Тъй че въпросът за авторството е твърде сложен.
Най-лесно изглежда европейският произход на палачинките да се потърси в античната гръцко-римска кухня. Френската дума за палачинка - "crêpe", произлиза от латинската дума "crispus" (къдрав, вълнист). При думата палачинка - обща в езиците на сърби, чехи, хървати, унгарци и румънци и явно свързана с австрийското "palatschinken", етимологията отвежда към латинската дума "placenta" (сладкиш, баница).
В кулинарната книга на Марк Гавий Апиций (I век) има една рецепта за палачинки от яйца, мляко, брашно и вода, изпържени и сервирани с мед и черен пипер. Такива сладкиши римляните ядяли по време на луперкалиите (празници в чест на бога на овчарите Луперк, по-късно смесен с гръцкия Пан), които се празнували всяка година на 15 февруари.
Шекспир споменава палачинките в две от своите комедии ("Добрият край оправя всичко" и "Както ви се харесва") и това не оставя съмнения за трайното им присъствие в английската кухня през XVI век.
В западноевропейската народна култура пърженето на палачинки е било свързано и с някои магически ритуали. Във Франция имало обичай с едната ръка да се държи дръжката на тигана, а в другата да се стиска монета и докато се обръща палачинката, човек да си пожелава нещо.
Различни западноевропейски домакински и кулинарни книги от XVI и XVII век предлагат разни рецепти за палачинки. В миналото освен брашно, вода, яйца и мляко често в тестото са добавяни и други съставки - бяло вино, индийско орехче, канела и разни други подправки. Освен пшенично брашно са използвали също елда, картофи и царевица.
Изглежда, произходът на палачинката, такава каквато я познаваме днес, все пак е свързан с европейското Средновековие и френският принос не е в нейното изобретяване, а в социалното й ритуализиране .

Източник: Списание "Меню"


Горещ шоколад - напитката, която ни стопля през мразовитите зимни дни  


В миналото обработката и употребата на какаовите зърна е била различна. След изсушаване и изпичане те са се стривали и смесвали с царевично брашно. Получената смес се е разтваряла във вода и се е получавала напитка, наречена "чоколатъл".

Приготвянето на подсладена какаова напитка е започнало десетилетия по-късно, след като завоевателите пренасят в Европа захарната тръстика. Технологиите за извличане на масло от какаовите зърна, обаче, още не е била позната и затова напитката е била с доста тежък и натрапчив вкус.

Производството на какаовата напитка такава, каквато я познаваме днес е възникнало в края на 20-те години на XIX век. Тогава холандската фирма "Ван Хутен" регистрира патент за производството на шоколадов прах, от който чрез специална преработка се е отнемало около 1/3 от маслото, съдържащото се в какаовите зърна. Холандската компания е първата в света, която е започнала производството на разтворимо какао.

Производството на млечен шоколад се е появило през 1876 г. Тогава шоколадът започва да се използва масово в кулинарията за приготвянето на бонбони и всякакви сладки изкушения
.

Меденките - символът на град Торун в Полша

Брашно, мед и подправки...
Знаете ли, че най-известният продукт, приготвян в гр. Торун, Полша са меденките. Меденките, които още от 14 век са специалитет на града.
Самата рецепта на тези ароматни сладки е почти толкова стара, колкото и самата история на града. Хората казват, че нито един посетител не бивало да напуска града без да е опитал меденките. В миналите векове торунската меденка е имала различни форми - на карета, герб, рицари, граждани, сърца и т.н. ...
А за сърцата - историята не дава сведения, кой е дал точно такава форма на меденките, но има прекрасна легенда за това. Имало едно време един скромен калфа, който бил влюбен в красивата Катрина, дъщеря на майсторът на меденките. За да спечели сърцето на своята любима и да признае на бъдещият си свекър своите чувства, той сътворил меденка с форма на сърце....
Източник: Уикипедия
Снимки:google.bg 

Торта "Добуш"

Тортата носи името на своя създател - унгарския сладкар Йозеф Добош, който я представя на изложението в Будапеща през 1885г. Императорът на Автро-Унгария Франц Йосиф I и неговата съпруга - баварската принцеса Елизабет (по-изсвестна с галеното си име Сиси) са първите, които я опитват. Скоро след това тортата добива популярност в цяла Европа, тъй като се различава от другите сладки специалитети. Заслуга за това има финия маслен крем, който е много малко познат по това време. 
Елегантността на тортата се дължи  не само на масления шоколадовия крем, но и на тънките пандишпанени блатове, които са около 5-6 на брой. Украсата е не по-малко впечатляваща - тънък карамелен слой, разпределен върху последния, най-горен блат, който се нарязва на триъгълни парчета.
Дълго време Добош пази оригиналната рецепта в тайна. През 1906 г. той се пенсионира и предава рецептата на сладкарите в Будапеща и сладкарската унгарска камара, като желанието му е тя да се разпространява безплатно.
Източник и снимка: Уикипедия 



Еклерите


Всички познаваме вкуса на този десерт, но много малко се знае за неговото създаване. 
Наименованието на десерта произлиза от френската дума éclair (в буквален превод: светкавица), като семантичната връзка остава неясна.
За разлика от много деликатеси, чиято история може да се проследи почти до праисторически времена, еклерите и въобще сладкишите от парено тесто са добили популярност в кралския двор през Средновековието.
Смята се, че са изобретени през 1540 г. от италианеца Пантерели, готвач на Катерина Медичи, които ги нарекъл на свое име. 
През 1533 г. 14-годишната Катерина дошла от Италия, за да се омъжи за бъдещия френски крал Анри ІІ. С нея пристигнал огромен антураж от придворни и слуги, между които и много готвачи.
В средата на 18 век известният сладкар Авис подобрил рецептата и променил на свой ред името. Тъй като кръглите надути топчици му напомняли за малки зелки, той ги кръстил „шу“ (зелка). И до сега в интернационалния език на готварската гилдия (който в по-голямата си част е френски) „шу“ се нарича пареното тесто, от което се приготвят еклерите, профитеролите, толумбичките и т. н. 
 В началото на 19 век прочутият кулинарен ас Антоан Карем, който систематизирал  всички ястия и създал френската кухня в днешния й вид, доусъвършенствал рецептата и създал класическото парено тесто, което се използва и до днес.
 От парено тесто се приготвят много сладкиши. Кръглите топчици се наричат „профитероли“ .  Когато се оформя на тънки линии и след това се пече, се получават любимите еклери. Ако се шприцоват във формата на колелце, се получава „Пари Брест“, кръстен на прочутата колоездачна обиколка.  На сватба пък се сглобява конус от профитероли, слепени с карамел, който се нарича „крокенбуш“.  Профитеролите със солена плънка са стотици видове, но най-популярни са „гужер“. Гарнират се със сирене, към което понякога се прибавя и бекон. Изпържените топчици се наричат „бине суфле“, а когато се напълнят със сладък яйчен крем стават „релижиьоз“ (монахинки). 
Източник
Снимка

0 коментара:

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...